И заживели щастливо…

Всяка приказка завършва с този рефрен. Момичетата сме чели десетки пъти и искаме да вярваме в това. Сърдим се, цупим се и се отчайваме, когато става все по-трудно постижим. Малките катаклизми като несподелена любов, раздяла, разбити мечти, преместване или ниски доходи пречат на постигането на целта. Тогава, в пристъп на депресия, си казваме, че няма щастлив край и че животът не е приказка. Ставаме сиви и апатични към света, започваме да гледаме с доза негативизъм и неверие дори на хубавите неща, които ни заобикалят. Така обаче ги отблъскваме. Със съмнението си караме  добрият приятел или нежният мъж да стоят настрана. Постоянната ни предпазливост не ни позволява да се отпуснем и изживеем радостните моменти.

Така сами се отдалечаваме от щастливия си край, вместо да го привличаме.

Млади дами, читателки на красивия ми блог, и господа, които също сте попаднали тук, защото и вие сте жадували за щастливия край, но честите премеждия са ви направили скептични и вече на приказките гледате като на женски лиготии.

Не, не са такива. Приказките са създадени за всички малки и пораснали деца. Всеки би искал да живее с радост, любов и да има успех в делата си, а фантастичните истории ни показват, че това е постижимо само ако вярваме и никога не се предаваме. Провалите ни са просто препятствия, които трябва да преодолеем. Отчаянието е състояние, което трябва да пренебрегнем. Защото щастливият край зависи само от нас и се крие в малките неща – в усмивката, в търпението, в това да не изтъкваш непрестанно недостатъците на половинката си, да мислиш първо за околните, да си здрав и да имаш кураж да се бориш за мечтите си.

Всеки живее в своя лична приказка, а всяка приказка очаква творецът й да напише сам желания завършек. Не хвърляйте перото си на една страна, защото рискувате да оставите приказката си незавършена.